Dr. Curls

Заминаването за почивка си е истински стрес. Започват се едни приготовления, стягане на багажи, нервничене, бързане, суетене. Правене на списъци с нещата, които трябва да се вземат (и то много подробен), както и списък с нещата, които трябва да свърша в деня преди да заминем - маникюр, педикюр, скубане на косми, вежди, мустаци, миене на коса. Да не си помислите, че тази коса специално за почивката съм я измила 😂, просто това е процедура, която отнема време и трябва да се включи в списъка със задачите. Миенето на косата си изисква планиране, солиден престой в банята, стилизиране, сушене, абе не става без подготовка, а и вътрешна нагласа трябва. А пък тази година почивката е по-различна, защото за първи път от много години отиваме на хотел, а не на нашето диво място. Последните 9 години винаги бяхме с Мечо, а с него на хотел не може. Не че няма хотели, които приемат кучета, но според техните критерии за домашен любимец, Мечо беше в категорията “селскостопанско животно” 😊 Липсва ми много 💔 още докато пътуваме ми липсва характерното му грухтене, хъркане, дърпането, докато го качим в колата, при него никога не беше доброволно. Просто не обичаше да пътува, най-много си обичаше вкъщи 💔

2 дни стягане на багаж, защото независимо дали отивам някъде за 3 дни или 3 седмици, багажът е един и същ. Не мога да преценя какво ще ми се прииска да облека, затова взимам почти всичко, което обичам да нося. Как да знам какво ще ми е настроението. 5 чифта обувки са си абсолютен минимум. Най-обичам да ме пита мъжа защо трябва да взема толкова обувки. Е колко пък толкова?! Как не може да разбере, че всяка рокля върви с различни обувки, към нея чанта, бижута различни. Пък и тази година ще сме след цивилизацията, не може така да тръгнеш неподготвен. А аз по принцип съм семпла жена, нищо че мъжът ми не го разбира. А има жени, при които всичко трябва да е в тон, а те с колко ли чифта обувки тръгват …

Та почивката е уморително нещо, за да изживееш няколко дена релакс, може да си докараш семеен скандал, нервна криза и закани, че повече почивки няма да има 😀

Споделете при вас как протича подготовката за почивките 😊

Има една особена магия, която се случва, когато превърнеш това, което обичаш, в своя работа. В един момент спираш да броиш часовете, спираш да мериш дните с умора и задължения, и започваш да усещаш, че всъщност правиш нещо много по-лично от просто професия.

Има дни, в които тежи, в които се съмняваш, питаш се дали е правилния път. Но най- важно е усещането, че си там, където трябва да бъдеш, че това, което създаваш, не е просто продукт или резултат, а част от твоя начин да виждаш и подобряваш света.

И може би точно в това е истинският смисъл - когато любовта към това, което правиш, е по-силна от умората, тогава работата престава да бъде задължение и се превръща в начин на живот, от който не искаш да избягаш.

И тогава осъзнаваш, че не просто си избрал професия, а си избрал себе си ❤️

Свободни часове за септември!

Пускам 4 свободни дни за септември, записването става само онлайн, линк към графика ще оставя в коментар.

Имайте предвид, че часове без платен депозит не се резервират, а се освобождават! Ако по някаква причина не успявате да платите депозита, ми пишете на Viber или мейл, контактите ги има на сайта. Като основание за плащане моля да посочвате вашето име.

На сайта има препоръки как трябва да се подготвите преди посещението, за да е максимално ефективно подстригването. Моля не идвайте с изправени коси, подстригването се прави на сухо спрямо естествената форма и структура на къдриците. Когато косата е изправена, тя не е в естественото ѝ състояние, и съответно подстригването ще е някакъв компромисен вариант.

И още нещо много важно! Не резервирайте часове, ако нямате намерение да идвате, така блокирате часа за някой, който наистина има нужда. Случва се да не можете да дойдете - пишете ми, или ми звъннете, за да предупредите, че няма да може да дойдете. Вече имах няколко случая на клиенти, които не дойдоха, и познайте - това са случаите, в които не са си платили депозит, защото съм направила компромис 😔 Така че бъдете отговорни, нека ценим времето си взаимно.

Вълшебен уикенд ви желая 🥰

Да станеш фризьор на 50 години е малко щуро… Но понякога мечтите са точно такива 🥰

Спомням си времето преди 3 години, когато за първи път ми хрумна идеята да създам специализиран салон за къдрави коси, просто защото години наред не намерих фризьор, който да може да ме подстриже и оформи добре. Салонът го исках, но не си представях, че аз ще съм фризьорката в него 😂 Имах си професия, работа, дори не ми беше хрумвало да се преквалифицирам. Една година търсих фризьори, които искат да специализират и да работят само с къдрави коси в салона. Опитах да намеря фризьори в професионалната гимназия по фризьорство, но дори и тук ударих на камък, защото решиха, че това е някаква щуротия, дето няма почва у нас.

Мисълта за салона не ми даваше мира, толкова силно го исках, че след дълга вътрешна борба, реших че трябва да стана фризьор. Много хора не ме разбраха, дори и някои по-близки, смятаха, че това е някаква криза на 50-те години 😂 Обаче аз знаех какво искам и ако това беше начина, така да е, ще стана и фризьор. Обаче тук дойде другият проблем - че няма къде да науча това, което искам за къдравите коси. Курсовете в БГ са доста базови и въпреки, че са необходими, са крайно недостатъчни за това, в което исках да специализирам. Търсих специалисти в чужбина, които предлагат подобни обучения, и въпреки трудностите и изискванията, на които не отговарях като начинаещ фризьор, продължих да да търся начини да се науча. Много хора тогава, не само че не разбираха моята идея, но и често ме гледаха с насмешка, че къде ще ги търся тези жени с къдрави коси, за да мога да се издържам, като отворя салона. Аз обаче продължавах да търся, защото вярвах в това.

Днес, вече мога да кажа, че съм създател на първият специализиран салон за къдрави коси в България и знам, че точно това е нещото, което е трябвало да направя. Дори и да не съм мечтала да стана фризьорка, мечтаех да има място, на което всяка къдрокоска да се чувства разбрана, а къдриците ѝ обгрижени с любов и внимание. И това място вече е факт, а времето ще покаже дали съм на прав път. Но това, което мога да кажа за себе си е, че аз открих своето призвание, въпреки че го разбрах на един доста по-късен етап в живота си, но все пак навреме, за да мога да реализирам тази моя мечта ❤️

И затова, мили момичета, искам да ви кажа нещо, колкото и клиширано, и банално да звучи: не позволявайте на никой да отнема мечтите ви! Те са си само ваши и чакат вас, за да ги сбъднете ❤️

Вчера попаднах на един пост на Жули Капитанова ( не знам дали е автора) и много се забавлявах. Споделям ви го за забавление, малко е дълго, но пък е петък, а малко забавление в петък никога не е излишно 😊

“Значи, вървим си с мъжа ми съвсем нормално и покрай нас минава една жена.
Хубава жена. Висока, стройна, с коса, която очевидно никога не е спала върху нея накриво, и с походка на човек, който няма неплатени сметки и нисък хемоглобин.
Мъжът ми я поглежда.
Не дълго. Не се обръща след нея. Не пада на колене. Просто я поглежда за около секунда и половина.
Но аз виждам всичко.
Аз не съм жена, аз съм система за видеонаблюдение с емоционална памет.
Продължаваме да вървим, а аз вече съм обидена така, сякаш той лично е организирал конкурс за моя заместничка и току-що е одобрил първата кандидатура.
Не казвам нищо, разбира се.
Аз не съм от онези ревниви жени, които правят сцени на улицата. Аз съм зряла жена. Затова млъквам драматично и започвам да вървя половин крачка пред него, за да му покажа, че отношенията ни са навлезли в нов исторически период.
Той не забелязва.
Пита ме:
– Да минем ли през магазина?
– Както искаш.
Това „както искаш“ го произнасям с такава дълбочина, че един по-чувствителен човек би разбрал, че любовта ни е мъртва, доверието е разрушено и общото ни бъдеще вече се разпродава на части.
Той обаче казва:
– Добре.
Добре?!
Значи, вече всичко е „добре“?
Поглежда чужди жени, после иска да купува домати, сякаш не е разтърсил основите на брака ни.
В магазина той ме пита какво кисело мляко да вземем.
Аз го гледам студено.
– Вземи каквото ти харесва. Виждам, че днес много добре знаеш какво ти харесва.
Той се замисля за момент.
Ето, казвам си, сега разбра.
Сега ще сведе глава, ще върне млякото на рафта и ще каже:
„Прости ми. Не знам какво ме прихвана. Ти си единствената жена, която очите ми имат право да регистрират.“
Вместо това той пита:
– За жената отвън ли говориш?
Значи я помни.
Разбира се, че я помни.
Сигурно вече знае и зодията ѝ.
– Не знам за каква жена говориш – отвръщам аз, защото достойнството не позволява да признаеш, че точно за тази жена говориш.
– За тази, която мина покрай нас.
– А, значи си забелязал, че е минала.
– Ами… да. Имаше огромно куче.
Тук вече положението става тежко.
Аз изобщо не съм видяла куче.
Което означава едно от две неща: или наистина е гледал кучето, или е толкова опитен, че предварително си е подготвил алиби с животно.
Прибираме се.
Той започва да прибира покупките, а аз сядам на дивана с изражението на жена, която току-що е открила двойния живот на съпруга си, но все още има силата да запази фамилната чест.
В главата ми вече се развива цял документален филм.
Днес я е погледнал.
Утре ще я потърси по описание в интернет: „висока жена с кафяво палто и куче“.
После ще се срещнат случайно.
Тя ще каже:
„Не сте ли човекът от улицата?“
Той ще отговори:
„Да. Още тогава усетих нещо.“
След шест месеца двамата ще живеят в къща с градина, а аз ще разказвам на приятелките си как всичко е започнало пред щанда с киселото мляко.
Мъжът ми влиза в хола.
– Още ли се сърдиш?
– Не се сърдя.
Това го казвам с тон, който ясно означава: „Сърдя се толкова много, че вече съм над обикновеното сърдене.“
– Само погледнах натам – казва той.
– Разбира се. Очите ти сами са се обърнали. Вероятно нямаш контрол над тях.
– Имаше куче, казах ти.
– Да, кучето. Много удобно куче.
Той ме гледа няколко секунди и после прави най-лошото възможно нещо.
Засмива се.
Не силно. Само леко.
Но вече е късно.
Ставам и отивам в спалнята с походката на жена, която напуска не просто стаята, а цяла епоха.
Лягам на леглото и се обръщам към стената.
Позицията ми трябва да излъчва едновременно болка, достойнство и достъпност за евентуално извинение.
Минават пет минути.
Никой не идва.
Минават десет.
Започвам да се чудя дали не е седнал да разглежда обяви за кучета, за да открие породата и чрез нея жената.
След петнайсет минути ме заболява рамото, но не мога да сменя позата, защото точно в този момент той може да влезе и да ме види как удобно си лежа. А обидената жена не трябва да изглежда удобно. Тя трябва да изглежда така, сякаш носи цялата човешка тъга върху лявата си плешка.
От хола се чува телевизорът.
Той гледа някакво предаване.
Вероятно с жени.
Ставам тихо и отварям леко вратата, за да проверя. Дават футбол.
Това е още по-обидно.
Значи аз тук страдам, а той гледа двайсет и двама мъже да гонят топка. Никаква чувствителност към семейната трагедия.
Връщам се на леглото.
По някое време започвам да огладнявам.
Но не мога да изляза в кухнята. Как ще изглежда това? Сякаш съм готова да заменя женското си достойнство за парче сирене.
Коремът ми издава звук, но аз го игнорирам, защото все пак съм прочела вече няколко пъти "Код на глада".
Пък и в една истинска драма главната героиня не става за сандвич по средата на страданието.
След още десет минути вратата се отваря.
Мъжът ми влиза с чиния.
– Направих ти сандвич.
Поглеждам го подозрително.
– Защо?
– Защото знам, че си гладна.
– Не съм гладна.
Коремът ми веднага издава звук, който наподобява възражение на кит.
Той оставя чинията до мен.
– И между другото, жената имаше куче с три крака. Затова погледнах.
Мълча.
Това не беше в сценария ми.
В моя сценарий тя нямаше куче. Имаше дълги крака, скрити намерения и бъдеще с моя мъж.
Поглеждам сандвича.
После него.
– С три крака ли?
– Да.
– Аз не видях.
– Ти гледаше жената.
Настъпва тишина.
От онези тишини, в които истината влиза в стаята, събува си обувките и сяда удобно между двама души.
Вземам сандвича.
– Е, нормално е да я погледна – казвам аз. – Беше хубава.
– И аз това ти казвам.
– Не, ти гледаше кучето.
– Добре.
– А аз не съм ревнива.
– Разбира се.
Отхапвам и се замислям.
Понякога не се обиждаме, защото човекът срещу нас е направил нещо страшно. Обиждаме се, защото умът ни е видял секунда и половина реалност и за отрицателно време е написал трисезонен сериал.
В моя сериал вече имаше предателство, раздяла, нова жена, семейна къща и куче.
Единственото вярно се оказа кучето.
И дори него не бях забелязала. Аз не си свалям главата, когато вървя. Имам шипове.”

Радвайте се на живота, на любовта, когато я има, и не се вкарвайте в излишни филми и драми. Защото ние, жените, това го умеем доста добре 😊

Резервация на часове - важно!

Искам да споделя как става резервацията на часове за Ателието. Системата е автоматична, и супер лесна за ползване, но има някои неща, които ми се иска да разясня, за да е по-лесно и за вас, ако имате нужда да променяте час или да отказвате.

📌Ако сте направили резервация, но не сте успели по някаква причина да преведете депозита, моля да откажете часа, който сте резервирали (от мейл, който сте получили), часът веднага ще се освободи автоматично, и отново може да го резервирате с плащане на депозит. Системата е настроена така, че ако не сте превели депозита, резервацията не се пази, и се освобождава автоматично след определено време. Ако ви се струва по-сложно, моля да ми пишете, за да го оправя ръчно, но по-лесния вариант е този, който ви споделих.

📌Ако искате да промените часа на резервацията, отново може да го направите от мейла, който сте получили, като просто дадете “Reschedule”, системата ще освободи резервираният час, и ще ви предостави възможност да си изберете нов час от графика. В този случай няма да е нужно да плащате отново депозит, просто променяте датата.

📌Ако искате да откажете напълно час, и не са минали 72 часа от деня, за който сте резервирали, може да го откажете отново от мейла, който сте получили. Депозитът не се връща автоматично, затова трябва да ми пишете.

В средата на август ще пусна наличните часове за септември ( ще има и такива), а дотогава се насладете на лятото 🌊⛱️🤗